Не искам да си спомням, нито да познавам себе си.
Предостатъчно е да се виждаме каквито сме.
Да не знаем, че живеем
Изпълва доволно живота.
Докато живеем, живее часът
В който живеем, също толкова мъртъв
Когато той с нас си отиде
Или ние с него отминем.
Ако да знаеш това, не си заслужава знанието
(Без да можем, какво струва да се познаваме?)
Най-добрият живот е животът
Който пребъдва без измерителна единица.
Над истината стоят боговете.
Науката ни е неуспешна имитация
На достоверността, с която те
Знаят, че съществува Вселената.
Всичко е всичко, а над всичко са боговете
Не е бащиния на науката да ги познава
Но трябва да благоговеем
Пред техните облици като пред цветята.
Защото видими за висотата на нашето виждане
Те са също толкова реални, колкото цветята
И на несмутимия си Олимп
Са друга Природа.
Преди нас през същите дъбрави
Мина вятърът, когато се надигна вятър
И листата не говореха
По друг начин, различен от сегашния.
Преминаваме и се вълнуване напразно.
Няма да вдигнем повече шум в битието
От листата на дърветата
Или стъпките на вятъра.
Да опитаме, прочее, с усърдно отказване
Да отдадем усилието си на Природата
И да не желаем повече живот
От този на зелените дървета.
Напразно изглеждаме велики.
Освен самите нас нищо в света навън
Не приветства това величие
Нито без да иска ни служи.
Ако тук, на морския бряг моята следа
В пясъка морето с три вълни изличава
Какво ще стори то на онзи висок плаж
Където море е самото Време?
Следвай съдбата си
Поливай своите растения
Обичай розите си.
Останалото е сянка
На чужди дървета.
Реалността
Винаги е повече или по-малко
От това, което желаем.
Само ние винаги оставаме
Същи със самите себе си.
Приятно е да живееш усамотен.
Велико и благородно е винаги
Да живееш просто.
Болката остави на олтарите
Като обет, даден на боговете, дар за изцеление.
Гледай отдалеч живота.
Никога не му задавай въпроси.
Той нищо не може
Да ти каже. Всеки отговор
Е отвъд боговете.
Но със спокойствие
На Олимп подражавай
В сърцето си.
Боговете са богове
Защото не биват мислени.
Бог Пан не е умрял –
На всяко поле, което разкрива
Пред усмивката на Феб
Голата гръд на Церера
Рано или късно ще видиш
Да се появи там
Бог Пан, безсмъртният.
Не е убил другите богове
Тъжният християнски бог.
Христос е още един бог
Може би липсвалият.
Пан не е спрял да издава
Звуци със свойта сиринга
Драги за слуха на Церера
Облакътил се нейде в полята.
Боговета са същите
Винаги ясни, спокойни
Изпълнени с вечност
И нехайни за нас.
Донасят деня и нощта
И златните реколти
Не за да ни дадат
Деня и нощта и пшеницата
Но с друга и божествена
Случайна цел.
Не допускат боговете нищо повече от живота сам по себе си.
Да отхвърлим, прочее, всичко, което ни въздига
На върхове без въздух за дишане
Вечни, без обаче да имат цветя.
Само на приемането на нещата да познаваме учението
И докато бие кръвта в нашите слепоочия
И не се смразява за нас
Дори любовта, да продължаваме съществуването си
Като стъкла, прозирни за светлината
И оставящи да се стича тъжният дъжд
Вяли без нещо друго наум под горещото слънце
И отразяващи едва.
Назад не се връща, нито, като Орфей, обръща
Своя лик Сатурн.
Суровото му чело признава
Само бъдещето като свое място.
Нямаме друго сигурно нещо освен мига
В който го мислим за сигурно.
Прочее, да не мислим, а да го сторим
Сигурно без всякаква мисъл.
Не дръж нищо в ръцете
Нито спомен в душата
Защото когато ти сложат
В ръцете последния обол
Като ти отворят ръцете
Нищо няма да падне.
Какъв трон, който да дават
Няма да ти изтръгне третата мойра?
Какви лаври, които не вeхнат
Под присъдите на Минос?
Какви часове, които да не превърнат
Телосложението ти в сянка
Какво ще бъдеш, когато отидеш
В нощта и до края на пътя?
Събирай цветя, но ги изпускай
От ръцете едва ги погледнал.
Седни на слънце. Абдикирай
И бъди крал на себе си.
vs. archives 