Райнер Мария Рилке „Елегия. На Мария Цветаева-Ефрон“

by Владимир Сабоурин

 

О, изгубеното във всемира, Марина, звездите рукнали!
Ние не умножаваме това, към което се хвърляме, към която
звезда се добавяме! В цялото всичко вече е преброено.
Така че и падналите не намаляват свещения брой.
Всяко лишаващо падане пропада в първоизточника, изцелява се.
Нима всичко игра е, смяна на същото, разместване
никъде име и едва ли някъде спечелено родното?
Марина, вълните, ние – морето! Дълбините, Марина – ние небето!
Земята, Марина, ние – земята, хилядократно пролет – ние, като чучулиги
които избликваща песен запокитва в невидимото.
Подхващаме го с ликуване, надхвърля ни вече напълно –
изведнъж нашата тежест завърта песента надолу към жалба.
Но и така да е: жалба? Нима не е по-младо ликуване, надолу шурнало.
Искат да бъдат славословени и боговете по-долни, Марина.
Тъй невинни са боговете, като ученици очакват похвала.
Нека възхвалата, любима моя, прахосваме славословейки.
Не ни принадлежи нищо. Само леко обгръщаме с ръка шиите
на непречупените цветя. Видях това на Нил в Ком Омбо.
Така, Марина, дарението, отказвайки се сами, пожертват царете.
Както ангелите минават и вратите бележат подлежащите на спасение
така и ние докосваме това и това – привидно нежно.
Ах, колко далече отнесени, ах, колко разсеяни, Марина,
дори и под предлога най-съкровенен. Дарители на знаци, нищо повече.
Това тихо занятие, при което някой от нас
повече не издържа и решава да посегне накрая,
си отмъщава и погубва. Че има смъртоносна власт
забелязахме всички по неговата сдържаност и нежност
и по странната мощ, която от живи в
надживяващи ни превръща. Не-битие. Знаеш ли колко често
една сляпа заповед ни пренасяше през леденото преддверие
на ново рождение…. Носеше – нас? Тяло осято с очи
под безброй противящи се клепачи. Носеше в нас
поваленото сърце на цяло поколение. До целта на прелетни птици
пренесе ятото, образ на нашето реещо се превращение.
Влюбените не бива, Марина, не бива да знаят тъй много
за погиването. Те като нови трябва да са.
Едва техният гроб е стар, едва техният гроб потъмнял си припомня
под хлипащото дърво си припомня отдавна билото.
Едва техният гроб се пропуква. Те самите са гъвкави като пръчки.
Туй, което без мяра огъва ги, богато свива ги на венец.
Как ги отнася майският вятър! От сърцевината на винаги
в която дишаш и предугаждаш, мигът ги изключва.
(О, как да те разбера, женствен цъфтеж върху същия
неизгарящ храст. Как се разпръсвам със сила в нощния въздух
който в следващия миг ще те докосне.) Рано научиха се боговете
да се преструват, че сътворяват половини. Ние, в кръженето въвлечени
изпълвахме се до цялост като диска на месеца.
И в срока на намаляването, и на обрата през седмиците
никой друг пълнотата не ще ни помогне да си върне отново, освен
собствените ни самотни стъпки през безсънния ландшафт.